Разсъждения за Аборта

Предупреждение: написаното по-долу от мен е много цинично и има шанс да обиди някои хора. Не го взимайте прекалено насериозно, нарочно съм го написал по-провокативно, за да предизвикам дискусия.

В рамките на рационалния егоизъм, моралът представлява неписани правила, които група от хора, които взаимодействат помежду си, се съгласяват да спазват, защото спазването на правилата е в интерес на всички. Например, принципът "не убивай други хора" е изгоден на мнозинството, защото никой не иска да бъде убит от по-силен от него човек. Този принцип също така е лесен за спазване, защото не се изисква особено усилие за въздържанието от човекоубийство.

Да, но принципът "не убивай други хора" избледнява, когато става въпрос за аборти. Дали е в интерес на обществото хората да не убиват ембрионите си? Ако случаят е "или ембриона, или майката", по-морално е да се убие бебето, защото майката най-вероятно би липсвала на повече хора, следователно е в интерес на обществото да се извърши аборт.

Ако случаят е "не съм готова да имам дете", вече навлизаме в сиви зони... Ако майката все пак роди бебето и го зареже, или просто не полага никакви грижи за него, детето е много вероятно да стане социопат, който ще е в тежест на обществото. Но това е много краен случай и предполагам, че е рядкост в наши дни. Тук нещата опират до това дали майката има право да реши дали плода й трябва да живее. На мен лично не би ми липсвал един ембрион, и не мисля, че има голям потенциал, статистически погледнато, този ембрион да прерастне в нещо, което ще ми е от полза. А и докато порасте то, аз вече може да съм мъртъв. Следователно, не подкрепям принципа "не прави аборти".

Друга причина да съм против този принцип е, че майките, които убиват собствените си ембриони, не са заплаха за обществото, каквато са тези, които убиват възрастни хора или бебета. Сигурен съм, че една жена, която е правила аборти, не би посегнала на ембриона на жена ми, или на който и да е чужд ембрион.

За Сексизма

Когато оправдаеш недостатъците и пороците на една жена с това, че те са присъщи на всички жени... когато наречеш действията й "типично женски", ти я лишаваш от това тя да поеме лична отговорност за поведението си. Отговорността се предава на групата -- на всички жени. По този начин неморалното поведение на една жена се нормализира - "Ако всички жени са такива, то няма какво друго да направим, освен да се примирим с природата им и да ги приемем за такива, каквито са". По такъв начин мисли сексистът. Сексизмът е перфектното оправдание на мъжа, който е пристрастен към "кучките". Ако не беше така, нямаше ли той просто да "скъса" с тях? Но не, когато "всички жени са такива", той вече не вижда смисъл в прекъсването на връзката. Сексизмът оправдава лошия му избор.

"Жената прави така и тя е такава!" - а би ли имал куража да минеш от ниво група на ниво индивид? Би ли казал, че не жената, а Мария прави така? Би ли казал, че не жената, а Кристина е такава? Ами направи го, ако е така. Недей мрази жената, мрази Мария и Кристина, или Антоанета и Горица. Мрази индивида "жена", а не концепцията "жена". Но сексистът продължава да говори: "Жената трябва да прави това и тя трябва да е такава!" Той следва слепия си идеал за "истинска жена", без да осъзнава как същият този идеал заслепява истинските му ценности - тези, които определят що е добродетел. Защото ако знаеш що е добродетел, ти ще спреш да търсиш "истинската" жена... ще спреш да оправдаваш "типичната" жена и ще започнеш да дириш добрата жена, така както дириш добрия приятел.

Към новите атеисти

Наскоро един приятел ми се оплака от присмехулниците атеисти, които се правят на по-велики от религиозните, само и само защото не вярват в бог. Мисля, че това е много грешен и напълно ненужен подход. Емпирично е доказано, че има много интелигентни, и много добродетелни хора, които са вярващи. Когато се държим снизходително и предубедено с някого, само защото е вярващ, ние правим същата грешка, която правят религиозните фанатици - създаваме отношение на "ние срещу те", при което още повече поляризираме отношенията ни с религиозните хора, които иначе не са чак толкова лоши, особено в България.

Вместо това е много по-добре да покажем с действията си, че сме мили и добродетелни хора, и да съдим и тях, вярващите, по действията им, а не по това какви се наричат и в какви истории вярват. Теория, която подкрепям, е че повечето хора са вярващи чисто и просто заради социалния аспект - повечето им приятелства зависят пряко или косвено от идеалите, в които вярват (било то християнство, национализъм, или хуманизъм). Ако убедите един християнин, или мюсюлманин, че ако спре да вярва в религията си, няма да остане изолиран от обществото, а ще бъде обкръжен от добри и грижовни хора като вас, чак тогава той би изслушал с интерес аргументите ви; чак когато бъде убеден, че тези, които ще го изолират заради неверието му, могат да бъдат заменени с други, по-добри приятели.

А когато се държите грубо, или снизходително, или направо подигравателно, с който и да е идеалист, това само ще потвърди убеждението му, че в качеството си на вярващ, той няма да бъде обкръжен от грубияни като вас, което може единствено да подсили вярата му.