Но в момента, в който започнем да добавяме нови характеристики към дефиницията Му, Бог става все по-малко правдоподобен. Например, ако добавим, че Създателят ни наблюдава, вече допускаме, че той все още е жив, и че има възможността да ни наблюдава. Това логически е по-малко вероятно и не ни позволява да наречем "бог" създател на вселената, който няма възможността да ни наблюдава. Когато добавим, че Бог също така е безсмъртен и всезнаещ, вероятността Той реално да съществува става все по-нищожна. Аз не знам дали Създателя съществува, но смятам алтернативните хипотези, обясняващи началото на вселената (ако изобщо е имало начало), за по-правдоподобни. Това ме прави агностичен атеист.
Но на никой не му пука дали вярваш в създател на вселената. Обикновено тези, за които е важно дали вярваш в бог, дефинират последния като най-върховният морален съдник, който наблюдава всички хора и си "води записки" за поведението на всеки един от тях. Нещо като hardline версия на Дядо Коледа. За да съществува такъв бог, трябва да приемем следните твърдения за истина:
- Бог е неизмерим - Той не само е невидим, както магнитните сили; хората по никакъв начин не могат да регистрират Неговото съществуване;
- Бог е жив - от къде сме сигурни, че Той не е умрял?
- За Него е важно хората да са добри;
- Има живот след смъртта - щом като Той не се намесва докато сме живи, значи остава възможността да се намеси след смъртта ни;
- Бог може да се намесва след смъртта на човек - това също не е очевидно; дори да има живот след смъртта, това не гарантира, че Бог ще може да се намеси дори тогава;
Вие бихте ли приели всички тези твърдения за истина? Когато едно нещо е неизмеримо, това значи, че то не влияе на нашия свят, следователно дори Бог да е жив, Той няма как да ни се меси, докато ние сме живи. Тогава минаваме на твърдението, че след смъртта ни има друг живот. Когато човек умре, неговото ДНК бива унищожено, заедно с мозъка му. Генотипът и невронните връзки в мозъка са отговорни за нашата същност, за нашата самоличност. Без тези две неща човек престава да бъде себе си, следователно е невъзможно една личност да пребъде след смъртта си... освен ако не се окаже, че всичко е симулация, и че когато човек "умре" на този "свят", той излиза от симулацията и се озовава в друг свят. А Бог е нещо като създателят на тази симулация, който наблюдава отвъд нея какво се случва. Такава теория практически не може да бъде опровергана, защото няма начин да докажем, че не живеем в симулация.
Но както и да е, как би променила поведението ми вярата в Бог? По никакъв начин. На някои хора вярата им дава утеха, че смъртта не е абсолютният край, а за други Бог е добра причина да са добри (защото ги е страх от Неговото наказание). Мен не ме е страх от смъртта и нямам нужда от върховен арбитър, за да съм добър с другите - идва ми отвътре. Следователно, дали вярвам в Бог или не, на практика е без значение за мен, както и за хората около мен. Това е просто тривия.
И все пак, защо съм атеист, въпреки вероятността, че Бог би могъл да съществува? Защото съм скептик и отричам сляпата вяра в твърдения, които не са подкрепени от доказателства. Ако трябва да вярваме на всичките недоказани (но вероятни) твърдения, много скоро ще се превърнем в бедни и болни клошари, защото тази ни наивност веднага ще бъде използвана от редица измамници и шарлатани (врачки, пирамидни схеми, диети, хомеопатия, ирисодиагностика, и прочие). Затова скептицизмът е полезен и практичен принцип, който е хубаво да се поддържа. Нулевата хипотеза е, че Бог не съществува. Оттам нататък ако доказателствата опровергаят тази хипотеза, аз ще престана да бъда атеист. Но в момента, в който имаме някакви доказателства за Бог, вярващи вече ще са тези, които отричат съществуването Му.
Най-напред искам да дефинирам думата "бог" като "интелигентно същество, което е създало вселената". Това е най-опростеното определение, което мога да си позволя да дам, защото в момента, в който махнем думата "интелигентно", идеята за бог се губи и оставяме вселената в "ръцете" на случайните явления и детерминизма. Спрямо това определение за бог, аз съм агностик. Агностицизмът е скромната позиция, че не знаем дали нещо съществува, или не. Никой от нас не знае и би следвало всеки да е агностик.
Агоризмът е философия, която има за цел постигането на безвластно общество
по неполитически начини. Най-често срещаната критика срещу безвластието
е, че "бедните и слабите няма да имат закрила". Има безкрайно много
примери и аргументи, които демонстрират, че в едно бездържавно общество
последните ще бъдат много по-добре закриляни, отколкото в сегашното
общество. Но на мен ми е омръзнало да се опитвам да убеждавам
псевдо-алтруисти в това, което дори не ги касае. Затова избирам друга
пътека и заявявам с гордост, че аз съм социален дарвинист.
Не ми пука за бедните, нито за слабите. Щом позволяват да бъдат
мачкани, значи си го заслужават. Щом са невежи, значи заслужават да
бъдат мамени. Иронията тук е, че аз съм сравнително беден, наивен, и
безвластен човек. Защо тогава защитавам такава философия, по дяволите?
Защото съм готов да платя цената на свободата. Готов съм да се боря
срещу тези, които искат да ме мачкат! Който не желае, е страхливец и
мижитурка.
Христос воскресе!